Petar Tushkov
18 supporters
Foo Me - 001

Foo Me - 001

Feb 20, 2023

Когато небето иска да се стовари върху теб и всички останали, ти трябва да знаеш единствено къде е горе и къде долу. Горе – някъде горе, високо над плътната дъждовна облачност, с която метеорологичната планетарна защита беше прикрила повърхността на планетата – космосът по периферията на звездната система гореше като наситена с кислород атмосфера, в която непредпазливият заселник е драснал клечка кибрит. Долу – тук долу, из мъждивите улици и мокрите бетонни магистрали, където преминаваше само по някой автомобил – всички се бяха увили във влажните си шлифери и притичваха на червено под черните си чадъри, ако изобщо виждаха смисъл да излизат навън.

Познавам толкова добре хората, че мисля за себе си като за човек, но така и не успях да разбера защо така упорито се вкопчват за някоя скала, дори когато цялата вселена им казва, че иска да ги убие. Горе – две въоръжени до зъби флотилии, на нашествениците и на хората, които си разменяха мълнии в прахоляка на мъглявината и изпепеляваха всеки, който опиташе да влезе или излезе от системата. Долу – стари пари, жени, които си търсеха късмета, и мъже, които го намираха на дъното на чашата или в крайпътната канавка.

Лъскавата повърхност на града беше черна като Фу Ми. Светлината на озаряваните от междупланетни експлозии облаци шареше по тази повърхност и разкриваше бавните дъждовни завеси, които миеха лицата на небостъргачите и колониалните фасади на вековните къщи из далечните квартали.

Обърнах гръб на града и натиснах бутона на звънеца до префърцунената дървена врата. Някъде из вътрешността на главната сграда на имението отекна колеблива камбана, за да ми покаже, че нещо все още работи и електрическата верига на звънеца е пробудила ръждясалия иконом от дрямката му. Бях премръзнал и намусен заради няколкодневните дъждове, чийто край не се виждаше, и не ми беше до среднощни посещения, но нямах друг избор. Може и да имах, но не ми се искаше на свой ред да свърша в някоя канавка.

Преди вратата да се отвори и яркожълтата светлина от предверието да ме пререже наполовина, дръпнах периферията на шапката си по-ниско над лицето. Бях дошъл на посещение при петстотингодишен жив труп.

[Следва продължение...]

Enjoy this post?

Buy Petar Tushkov a coffee

More from Petar Tushkov