Бележка: 1 част от 7 глава на романа „Кода Импекс“.


Глава 7

Очо кортадо

 

Непознатите мъж и жена танцуват сами. Барът е опразнен. Из него, под светлината на червеникавите лампиони, мъждеят няколко пусти маси.

Някой е пуснал монета в американския джукбокс в ъгъла на бара и звучи танго.

Или е румба? Румбата е смешен танц.

Иде ми да те фрасна. Никога повече не казвай, че румбата е смешен танц. Ти играл ли си някога румба?

Непознатите мъж и жена танцуват, извърнали лица един от друг. От джукбокса звучи танго нуево. Не танцуват румба. Румбата е танц, който не можеш да натрапиш на непознат. Двамата са като Джанпиеро Галди и Лорена Тарантино, но целият свят е потъмнял – нощта над Манагуа е около тях.

Тангото е дървеняшки танц.

Двамата са изгубени в себе си.

Жената не го отблъсква, но импровизира. Тялото ѝ променя посоката си, когато кракът му засича завъртането ѝ, но преминава в открита позиция, когато мъжът търси близостта ѝ. Преструвката му, че приема новата посока, нарушава ритъма ѝ и му позволява да направи опит да я завърти около нея самата, а  тя най-после се надига на върховете на пръстите си и се отпуска напълно в него.

Това го кара полудяло да опише кръг по дансинга със скованото ѝ тяло.

Краката ѝ, изпънати като на кукла, прелитат леко и чертаят по дъските стесняваща се спирала, която ще принуди мъжа и жената да се погледнат.

Защо не се отказваш?

Бомбената експлозия пред църквата измества от кадър хората по площада. За момент всички са застинали с вдигнати ръце, затворени очи и отворени за писък уста, а стъклата на прозорците летят във всички посоки.

X X X

Няколко месеца преди общите избори в Никарагуа, в средата на 1984 година, все още в кубински териториални води, товарният плавателен съд „Чистоград“ (морски код LZTY), плаващ под български флаг, гази уверено вълните на Карибско море само на 20 километра от най-западната точка на Република Куба.

Според регистрите, водени в справочния отдел на Търговско министерство, „Чистоград“ е хладилен кораб – или както са известни този вид съдове, „банановозка“, – извършващ редовен курс по линия на търговските спогодби на Народна република България с Никарагуа. На отиване хладилните камери в трюмовете на „Чистоград“ са изключени. Това е нормално, защото корабът превозва обичайните чаршафи и фланелени гащи, но и малко по-необичайните полева болница с 200 легла, неизвестен брой автомати „Калашников“ и пистолети „ТТ“, патрони и кабелни телефони – всичко необходимо за армията на сандинистите, която е на път да заприлича „като две капки вода“ на Българската народна армия благодарение на зелените летни униформи и военни обувки, с които щедро я е снабдило българското правителство още през март същата година.

Планът е на връщане „Чистоград“ да бъде натоварен – от всичко друго – с няколко тона банани, които ще пристигнат в страната точно навреме за новогодишните празници и ще зарадват столичното население, което нетърпеливо ще се извие на дълги опашки пред показните магазини в София. Но това е все още в близкото бъдеще. В този момент корабът има друга цел – да допълни доставките от тежки верижни машини и оръжия, с които да се предотврати нахлуването на войски от съседен Хондурас.

На борда му освен това пътуват един мъж и една жена. Така започва тази история – като приключенски роман за корсари, в който невъзможната любов на един мъж и една жена ще се превърне във важна задвижваща сила на събитията две години по-късно в България.

Мъжът и жената са Станойчо Миладинов и младата Саша Стоименова. Редом с доверения екипаж на „Чистоград“, те са зачислени под фалшива самоличност, и задачата им е не само да съпроводят доставката на оръжие, боеприпаси и оборудване в помощ на сандинисткото правителство, но и да изиграят малка роля в играта на котка и мишка между Краснознамский, Серпин и Молотов и вездесъщите им противоположности Страйпс и Старлинг.

През 1982 година Конгресът на САЩ вече е забранил с поправката „Боланд“ директното финансиране на контрите в Никарагуа. Задкулисната конфронтация на ЦРУ и КГБ е на път да се усложни с решението ЦРУ да финансира на черно контрареволюционерите с продажба на оръжие в Иран, но скандалът Иран-Контра ще избухне едва през ноември 1986 година, така че карибското крайбрежие на Никарагуа е минно поле от групировки, въоръжени от американците. Това е още една подробност, която ни кара да се замислим какви са целите на експедицията и причината за присъствието на Миладинов по време на опасната операция по разтоварването и транспортирането на доставката по североизточния маршрут.

Рано сутринта на 17 април през гъстата, влажна джунгла на Москитовия бряг пъпли първият конвой, надзираван от два камиона с войници на сандинистката армия и две леки коли, в които пътуват Миладинов, Стоименова, политическият съветник Сарабянов и няколко служители на никарагуанската армия. Очарован от Саша, Сарабянов – полеви агент с високи правомощия, който отговаря за източните операции в страната – ѝ предлага да пътува в неговия автомобил. Миладинов обаче твърдо е настоял пред руснака двамата със Стоименова да не развалят впечатлението, че са семейни, което е и първата искра на подозренията, които ще се породят в нея.

Малко след десет и половина часа колата на Алексей Сарабянов е поразена от засада от ръчен противотанков гранатомет , а пълният ѝ резервоар се взривява и дава начало на оживена престрелка между сандинистите и партизаните, докато последните не се изтеглят обратно в джунглата.

Политическият съветник и пътуващият с него цивилен полковник са убити на място. Конвоят не помръдва в продължение на час, след което извиканите по радиостанцията подкрепления с повишена бдителност и всички предохранителни мерки го ескортират благополучно извън опасната зона.

Сведения какво участие са взели Миладинов и Стоименова по време на кратката, но ожесточена престрелка липсват. Косвените доказателства сочат, че два дни по-късно те са на разпит в съветското посолството в столицата, след което са освободени, а вечерта са забелязани в питейно-увеселително заведение в покрайнините на Манагуа в компанията на служители от посолството, откъдето си тръгват призори, за да се изпарят чудодейно. И напълно очаквано, отново като в роман, само че шпионски, още на следващия ден да се материализират и регистрират като европейска двойка туристи в непретенциозен хотел в района на Антигуа Катедрал де Манагуа, на няколко пресечки от Плаза де ла Революсион.

Какво се случва в ума на Саша Стоименова в рамките на тези два или три съдбоносни дни – от пиратските брегове на Никарагуа до лепкавите води на езерото Ксолотлан?

Заключенията ѝ просто подозрения ли са, или вече е познавала достатъчно интимно Миладинов, за да разпознае признаците безпогрешно?

По това време Страйпс и Старлинг са се разгърнали в една от най-важните фази от операцията на ЦРУ в Никарагуа и знаем, че в предходни години пътят им се е пресичал с този на Миладинов. От друга страна сме длъжни да приемем за даденост инструктажа, който Стоименова е получила преди командироването ѝ за Централна Америка. Саша Стоименова е знаела едно – самото им присъствие там като страна на българските служби има за цел да катализира определени събития и да даде повече информация на съветското контраразузнаване, което след поредица от провалени операции е принудено да се отбранява от диверсиите и опитите за вербуване по всички фронтове на ЦРУ.

Имало ли е в КГБ подозрения за лоялността на Сарабянов?

Случайност ли е, че Миладинов настоява Стоименова да пътува в неговия лек автомобил, а не в автомобила на политическия съветник?

Миладинов ли дава информация на Страйпс и Старлинг за точния час на пътуването им с конвоя, или пристигането на българските агенти не остава незабелязано и вместо това от ЦРУ решават да затворят книгите в отношенията си с техния двоен агент?

X X X

С настъпването на месец май сухият сезон си отива и над Манагуа започват да се изливат обичайните горещи дъждове.

Саша Стоименова скучае целодневно. Почти не излиза от квартирата на Миладинов, където двамата са се преместили седмица по-рано. Между тях има напрежение, може би никакви сексуални взаимоотношения (като имаме предвид несъмненото им общо минало), а той отсъства често и мълчанието му усилва несигурността ѝ.

Вечерта след пристигането им в столицата един от агентите на КГБ е достатъчно прекалил с алкохола, разоръжен от външния ѝ вид и подлъган от измамните безопасност и – не на последно място – интимност на атмосферата в полутъмния бар, за да ѝ намекне, че „тя може да им има доверие“. Поредната амбивалентност, която налага своите заключения.

Приели ли са за чиста монета руснаците лишения от инкриминиращи подробности доклад на Миладинов, или са стеснили кръга около двамата български агенти? В опасност ли е Стоименова, ако продължава да държи в тайна от КГБ подозренията си? Защо Миладинов не я е посветил в плановете си да дезертира и защо продължава да мълчи?

Междувременно разтоварването на „Чистоград“ напредва по разписание и може би я спира надеждата, че каквато и да е истината, тя е недоказуема и с малко търпение все пак месеците ще се изтърколят и ще дойде време двамата да поемат по обратния път за България, където отново ще бъдат в безопасност. Важна индикация, че неподозирано за нея самата – и още по-малко за Миладинов, – тя вече е започнала да губи контрол над съдбата си и че огромна част от решенията ѝ в бъдеще ще са продиктувани от екзистенциалната безизходица и единствения възможен изход: да го следва навсякъде и във всичко.


Прочетете 2 част.